Със стари куратори, нов… арт имидж не се прави

През есента българското съвременно изкуство ще бъде за първи път в центъра на внимание на viennacontemporary, но дали успее ще избистри „фокуса”... Снимка: © artnovini.com
През есента българското съвременно изкуство ще бъде за първи път в центъра на внимание на viennacontemporary, но дали успее ще избистри „фокуса”… Снимка: © artnovini.com
СПОРЕД „традицията”, представянето на България (в случая смятам за уместно да бъде използвано понятието „българско съвременно изкуство”, каквото и да означава това) във виенското изложение ViennaFair, а след 2012 г. във VIENNAFAIR The New Contemporary, гравитира около абсолютната нула (0). През тази година, както artnovini.com написа, в началото на есента – от 24 до 27 септември, за първи път то ще бъде във „фокус” – в проекта Focus Bulgaria, по време на viennacontemporary (така се казва експото от декември м.г.).

Познавам този арт форум от пролетта на 2008 г. до последното му издание в панаирния комплекс Messe Wien през октомври 2014 г. За съжаление, българското съвременно изкуство така и не си намери мястото в неговото пространство. За причините, вероятно, мнозина се досещат…

Дали тази година то най-сетне ще успее ще избистри „фокуса” си?..

Отдавна мисля по този въпрос – защо българското изобразително изкуство няма име пред света. И, според мен, скоро няма да има! Някой, веднага ще ми посочи поне 10-15 имена на до болка втръснали ни „светила” на BG contemporary, които от години „въртят” из европейските обществени и частни (неизбежно е) галерии не по-малко втръснали и банални картончета от ДС, снимки с мизерни ромски гета (съвременното си пада по гадното), полицаи пред НС, „мъдри” неонови надписи, мастики на кристали с цици и прочее.

Всъщност, за престижа на което и да е национално изобразително изкуство не се ли съди по участията в търговете на големите аукционни къщи? Ще кажете Christo (Христо Явашев) – е, нали той отдавна не се брои за българин (личен избор; ЧРД!)… Така че продължаваме…

Нека признаем, в повечето случаи, големият проблем [като цяло] на българското [изобразително] изкуство е ЕГОИЗМЪТ. Страшен, саморазрушителен егоизъм. Проклятието на Аз-ът, на тщеславния Аз… Да не говорим за съвременното ни изкуство. Но, има и други причини, разбира се…

Спомням си, че през есента на 2013 г., по време на VIENNAFAIR, страната ни беше представена от две галерии: на Сариеви от Пловидв и от 0gms. И докато около последната имаше осезаемо движение на публика, то пловдивският щанд остана видимо пренебрегнат, въпреки „топ” имената от нашенското contemporary. А неоправданата с нищо надменност на по-младата галеристка успя да предизвика тотално недоумение у мен и у още няколко българи, с които се срещнахме в Messe Wien… По време на арт експо хората са особено наблюдателни – затова са там – и не само виждат, но и чувстват… Парадоксът е, че през тази есен същата тази дама ще представя, но на съвсем друго ниво българското изобразително изкуство. Форматът е Focus Bulgaria и впечатлението ще е общонационално, а не частно – за този или за онзи автор или куратор, за тази или за онази галерия…  

У нас българското contemporary отдавна има имиджа на затворена общност, изградена около няколко основни „арт кръга”, гравитиращи около няколко известни куратори… И всеки от тях следва своите интереси, налага своите хора... Понякога избухват малки арт войни, особено когато става дума усвояване на средства (+ имидж) – да си припомним „престрелките” около българското участие в 54-то Международно биенале във Венеция през 2011 г., а и други случки… „Имат си критерии, разбират…”, ще каже някой. „Стига, бе!” – бих му отговорил… В България винаги е било така, а съвременни практики като арт дилър, агент, меценат и прочее, в близките сто години едва ли ще се случат, ангажиращо е и някак.. съвременно… А пък и нашенската арт баница е прекалено малка – не стига за всички…

Старите кучета са ясни – не пускат кокала. Номерът е в младите. За никого не е тайна, че съвременното изкуство е един от най-преките пътища към младите хора – жадни за бърза реализация, пределно мотивирани да бъдат звезди, но и – най-важното – настоящи и бъдещи потребители (консуматори) на стоки и услуги. При това не само в България. Не случайно много от големите и актуални компании, фондации и др. се ангажират със спонсорирането на всевъзможни конкурси, инициативи, изложби и т.н. Не случайно, обаче, до спонсорската благодат и до всевъзможните contemporary грантове достъп имат само определени хора (куратори, художници и др.), разбира се – в подходяща възраст… На всичко отгоре, всичко това много често е опаковано във високопарни, но безсъдържателни, често глуповато-елементарни концепции, щедро разгласявани от посветените… Колкото по-неясно – толкова по-добре! У простосмъртните всекидневно трябва да се затвърждава чувството за простосмъртност. В този факт се убеждавам всекидневно…  

Перспективите пред българския фокус във виенското арт изложение са ясни още от сега – тривиална конюнктура. Няма смисъл да изброявам имена – всеки, който се интересува от изкуство ги знае. Ще има място и за старите кучета, и за преждевременно изгрелите млади „арт звездици”. Но във Виена, българското contemporary определено ще има нужда от някак по-ново лице – ведро, умно, витално… Ала публиката, със сигурност, ще види: до болка познати имена (не само за нас българите) – куратори и автори; до болка познати произведения; до болка познати концепции, в които родният целокупен данъкоплатец трябва безрезервно да вярва, че са гениални; до болка познат PR…

Ако някой иска да ми каже, че участието на това изложение е частна инициатива, тогова ще е уместно да се смени и наименованието на фокуса. Ако се окаже, че под някаква форма държавата ще застане зад участието – все пак нека е някак по-представително (да, да зная, че звучи утопично!). Защото от 2012 г. до днес, viennacontemporary наистина вдигна много високо нивото. Доказаха го и галерии от страни, доскоро смятани за арт периферия…

И за финал: със стари куратори, нов.. арт имидж не се прави. Като се замисля, предвид чисто историческия момент, през тази есен едва ли някой ще иска да го прави – важно е да бъдат показани правилните хора

P.S.: Всъщност, за да си отговорим на много от въпросите, свързани със стойностите на днешната арт конюнктура, можем отново и отново да си припомняме думите за равноправните и по-равноправните на Джордж Оруел (George Orwell; 1903-1950) от „Животинската ферма” (Animal Farm: A Fairy Story; 1945). Другото е фокус-мокус – побългаратус