Богати или бедни са художниците…

Една многозначителна рисунка със сепия на Павел Федотов (1815-1852) - „Бедният художник, който се ожени без зестра за своя талант” (1844). Снимка: Третяковска галерия, Москва
Една многозначителна рисунка със сепия на Павел Федотов (1815-1852) – „Бедният художник, който се ожени без зестра за своя талант” (1844). Снимка: Третяковска галерия, Москва

Колко пари са били необходими, за да живеят и работят руските художници през XIX в., колко са стрували боите и платната им, какви са били отношенията им с техните благодетели и меценати…

НЕОБХВАТНА, деликатна, любопитна, противоречива и… прочее тема. Днес често можем да чуем: „Художниците и дейците на изкуството са най-незащитената професионална категория в наши дни”, „художниците и дейците на изкуството са прикариати (от англ.: precarious – несигурен, зависещ от волята на друг)”, „художник търси неквалифицирана работа”… Теми, които постоянно изплуват в социалните мрежи и форумите, в лични разговори и т.н. Историкът на изкуствата Екатерина Аленова*, редактор в електронното издание artguide.com предлага да се върнем назад във времето и да видим как са живели руските художници преди повече от 100 години… В статията си „Богати-бедни: колко струваха руските художници през XIX век”* тя припомня любопитни подробности за това по колко пари са им били необходими, за да живеят, колко са стрували боите и платната им, какви са били отношенията им с техните благодетели и меценати. Макар, на пръв поглед, дистанцията във времето да изглежда голяма, днес ситуацията в свръхнаселения свят на изобразителното изкуство е не по различна оттогава – поне в чисто човешки план…

* * *

Героят в „Портрет” (1833-1834) от сборника „Петербургски повести” на руския класик Николай Гогол (1809-1852), младият художник Чартков живеел в бедност. „Понякога му ставаше досадно, когато виждаше някой гастролиращ живописец – французин или немец… – който вдигаше невъобразим шум [около себе си] и мигновено натрупваше паричен капитал. Това му идваше на ум… когато нямаше с какво да си купи четки и бои, когато неотзивчивият хазяин идваше по десет пъти на ден да иска наем за квартирата…” В действителност през XIX в. в Русия четки и бои можели да си купят дори и много бедните художници. Ако не стигали пари за материали, това вече не било бедност, а крайна нищета, пише изследователката.

Стандартна подрамка с обикновена рамка, в средата на века, струвала между 20 и 40 копейки, а аршин хубаво платно (дължина – 71 см, с ширина от 1 до 1.5 аршина) – около 10 копейки. Цената на боите варирали в зависимост от техния състав и от мястото на производството им. Те били продавани „насипно” (боите в туби били разточителство). Обикновените, широко използвани, като оловна бяла, различните видове охра, черна (от препечена кост) – стрували не повече от 20-30 копейки за фунт (400 г), а скъпите, като кадмиев оранж, ултрамарин, цинобър – по 5-6 рубли за фунт, което, обаче, било много – както ще стане ясно по-долу, толкова струвал месечния наем на стая или на ателие в Санкт Петербург. Наистина, фунт боя е голямо количество, което при пестеливо разходване би могло да стигне за една година, пресмята авторката…

Художниците имали възможността сами да избират колко и какви бои да купуват и преспокойно можели да минат и без скъпоструващи бои, като за целта просто трябвало да смесват необходимите цветове върху палитрата, пише Аленова. Големият руски живописец Константин Коровин (1861-1939) си спомнял колко бил удивен, когато в ателието на един от своите преподаватели Евграф Сорокин (1821-1892) не намерил бои, които му били необходими, за да нарисува пейзаж. Сорокин бил всепризнат майстор в историческата живопис, но веднъж се оплакал на своя талантлив ученик, че пейзажа в картината, върху която работел, не му се получавал и го помолил да му помогне. „Потърсих в кутията му бои, – написал по-късно Коровин. – Какво виждам – сиена печена, охра, черна („кость”) и пруска синя, но къде е кадмия?..

– Какво? – попита ме той.

– Кадмий, краплак, индийска жълта, кобалт…

– Аз нямам тези бои, – отговорил му Сорокин. – Ето, син берлински лазур – с това рисувам…

– Не, – казвам аз, – така няма да се получи. В природата говорят цветовете. Само с охра не може да се постигне…”

Това се случило в края на 70-те години на XIX в., когато Коровин следвал в Московското училище по живопис, ваятелство и занаяти и бил наистина беден. „Оставаше ми само, силно да се надявам… Спомням си, че при завършването на годината бяха ми останали петнадесетина рубли, а на Исак Левитан (1860-1900) – двадесет. С тези пари изкарахме цяло лято и рисувахме [етюди] непрестанно, бяхме весели, щастливи и безгрижни…” И въпреки своята бедност, и Коровин, и Левитан, купували за себе си само качествени бои. Същият като тях бил и Иля Репин (1844-1930), който през 1863 г. пристигнал в Петербург от провинциалния Чугуев (Харковска губерния), за да следва в Художествената академия, а в джоба си имал само 47 рубли, без да знае докога ще му стигнат. „Моят хляб струваше 3 копейки, а чаят – 60 копейки за фунт… Ето с какво ще мога да се храня – мислех си, и страхът от гладна смърт си отиваше” – спомня си години по-късно един от най-големите руски художници. Но и пред опасността от „гладна смърт”, той наел за пет рубли и половина стая в една мансарда на Василиевския остров, и веднага отишъл да си купи бои: „Те бяха в едни такива чисти тубички с капачки на винт, – продължава разказа си живописецът, – и струваха толкова скъпо, че аз едва-едва ги изразходвах – внимателно, и само в краен случай, когато моите бои, които сам бях стрил и смесил по пътя [към Петербург], бяха изстискани до капка от пликовете, които затварях с гвоздейчета…”

В масовото съзнание битува образът на „бедния и зависим художник”, възникнал отчасти благодарение на класическата руска литература (гоголевският „Портерт”), но и поради това, че някои значими художници като Павел Федотов (1815-1852) – представител на романтизма и основоположник на критическия реализъм в руското изобразително изкуство, Великолепния пейзажист Алексей Саврасов (1830-1897) – един от основателите на Движението на передвижниците през ноември 1870 г., Леонид Соломаткин (1837-1883), наистина си отишли от този свят в нищета. Същият този Федотов създал цяла серия от иронични рисунки и сепии, изобразяващи митарствата на нереализираните и непризнатите живописци, като например „Бедният художник, който се ожени без зестра за своя талант” (1844)